Рожден ден. За първи път без рожденика. И все пак го предпочитам пред панахидите. Забелязал съм колко много ние, българите, се вторачваме в смъртта – броим я по дни, пишем некролози, които ламинираме и стоят закачени с месеци, дори години. А рожденият ден е веднъж в годината. И се случва да го пропуснем …
За Люба не беше така. На този ден обикновено телефоните й прегряваха, нямаше и минутка тишина. Обаждаха се всякакви хора – близки, познати, непознати, … от протокола, от етикета … Звънът на единия телефон прекъсваше разговора по другия. Тя обичаше да говори с хората. Радваше се на всеки разговор, търсеше в него нещо ново и интересно. Помнеше кой кой е, дори да го в чувала веднъж. Знаеше, че и другата страна този разговор е радост.
Днес ще бъде по-различно. Ние пак се сещаме за прекрасната Любка Рондова, отново ще го кажем или напишем, само дето тя няма да го чуе.
Чудих се дълго с какво да отбележа този рожден ден, първият без нея. Разбира се, че трябва да е с песен. И избрах тази. Не само защото е една от любимите ми, не само защото концертът се казва „Има надежда“, но и защото Люба правеше това постоянно, докато можеше. Милостта беше в душата й. Мило й беше за мъката на другите, със своята някак си беше свикнала. Много по-често за другите очите й се пълнеха със сълзи, губеха синия си цвят, ставаха по-дълбоки, сякаш искат да попият всичката мъка …
И това мое писание, уж за рожден ден, пък май заприлича на некролог … Обещавам да е последното такова!